ПРИТЧА ЗА НАДЕЖДАТА

В една стая тихо и спокойно горели четири свещи.

Било толкова тихо, че можел да се чуе целият им разговор заедно с пропукването на техните пламъчета:

– Аз съм ПОКОЙ – казала първата. – Но за съжаление, хората не умеят да ме пазят. Не ме ценят и не се стремят към мен. Мисля, че ни ми остава нищо друго, освен да загасна.

Едва произнесла това, тя угаснала.

Втората свещ казала:

– Моето име е ВЯРА. Но май и аз не съм нужна никому. Хората не искат да чуват за мен, затова няма смисъл да горя повече. И тя угаснала.

Опечалена, третата промълвила:

– Аз съм ЛЮБОВ, но нямам сили да горя повече. Хората се отдалечиха от

мен и ме забравиха. Те не умеят нито да дават любов, нито да я получават.

И третата свещ угаснала.

В този момент в стаята влязло дете, видяло, че три от свещите са угаснали и започнало да вика:

– Но какво правите?! Защо не светите? Аз се страхувам от тъмнината!

Тогава четвъртата свещ, чийто пламък проблясвал в тъмнината,

проговорила с тих, но уверен глас:

– Не се бой… Не плачи… Докато горя аз, винаги можеш да запалиш

останалите три свещи. Аз съм НАДЕЖДА.

Притча от книгата „Винаги има надежда“